на Александър
Пролетта ми дойде със безкрили ята,
с глътки дъжд и гнезда, все студени до болка.
С търколила се в шепа като залък луна
и със кръст над небето ми голо - за покрив.
И земята заспа, уморена до смърт.
Уморена да ражда надежда без ропот.
Но взривих сто слънца и намерих си път.
Извървях се до край. И се върнах за още.
Пак ще стана небе. Ще обикна дъжда.
Ще се върне в крилете ми птичият полет.
Без да плача насън и със теб този път
да остана е време. До другата пролет.