Строях със доверчивост своя замък,

събирах обич с шарена торба.

Но някой сложи в нея тежък камък

и морна я понесох на гърба...

По пътя спирах, търсеща ръка,

която да ме хване и затопли.

Но нямаше от никого  следа,

 душата ми раздраха тъжни вопли.

И потъмняха моите зеници...

Не знаех как съдбата да преборя,

да бъда незлоблива като птица,

когато златна порта се отвори

пред мен и плахо влязох аз през нея...

Какво открих не мога да опиша,

но нещо ме накара да живея,

 без примката на спомени излишни...

Днес вече не унивам, не крещя,

смути ли нощ най-светлия куплет.

Усмихвам се на малките неща...

И продължавам своя път напред.

24 април 2012 г.

Радостина Драгоева