Дъжд в бутилка

Нагазвам в суетата на дъжда,
от рая си дребнавите прогонил.
Чадърите не са ми по вкуса.
Не ме догонвай със затвор от спици.

Няма да ти избягам.
Засега.
Сапунисана с твоя къс допир
уча дългото неизвинявай.

Жадна съм. Жадна е тишината ми.
Наречи я досадно говореща.
Резултатът ще те изненада.
От досада без двама глад няма.
Но досада от двама е вярност.

Съчинявам ни бъдеще. Стига!
Безброй са стиховете с дъждове
И капките им са едни и същи.
Или завършват с навик под панел.
Или със Сбогом, моя невъзможност.

Колко сърца затвориха в стъкло
валежите си. За да ги отгледат.
Но отраженията са писма,
изпратени до мъртъв получател.

Не градя зид за църква Единственост.
Влекат ме разпилените парченца.
Не позволявай да те доживея.
Достатъчно лакеи съм одрала.

Бъди ми капчицата за из път.
Не падналата още от небето.
Незабравимото се ражда в миг,
за своите наследници нехаещ.

И аз крещя под тънкия валеж
на наедряващите си копнежи.
А от крещенето ми се троши
отровната бутилка на дъжда ни.