Пастърлък през финала на юли.
Сухо. Даже в гърлата на птиците.
Пристъпват тежко жадните волове.
С очи от пот. С напукани копита.

Край тях пълзи умората на старците,
приведени тъй ниско към земята,
че дишат от вкуса на неизбежното.
Докато вехтите преживят залез,
децата скришом бързат да пораснат.

Момчетата се точат във шубрака -
като овни да си премерят страстите.
Девиците играят на перачки,
пък дебнат нечие око да хванат.

А малкият е винаги прокуден
от стадото. И все като прегръдка,
Но кървава, по бузите му парят
плесниците на горделиви хищници.

Ала не го обижда самотата.
Напротив- самотата му е избор
за най- високата от всички кули.
Едно дърво, целунато от мълния,
е впило скелета на гибелта си
в ръба на склона. И от падината
събира кости с речното корито.
По-точно с края на брега от пясък.

Там долу, насаме с леската си,
е голата шпионка на копнежа му.
Така се стича бързеят по нея,
че отклонява бръчките от случване.
И всяка гънка в кожата и` свети.
Навярно не от кал е правено
това момиче. Но от прясно слънце.
А слънцето, макар пръстта да топли,
Дори обелка лъч в прах не превръща.

Мълчат и малкият, и скелетът.
Със косъм или клонка не помръдват.
От страх, че всеки чужд звук е палач
и разрушава хубостта в първичното.

Ще слезе при реката утре стадото.
Овните ще си искат напористо.
Девиците ще отговарят с Никога.
Но само, за да бъдат по-желани.

Все пак ще позволят, и то след кратко,
овните да отнемат полета им.
Ала овен, обърнал птица в земна,
перата и на други ще оскубе.
И всяка птица ще му струва глътка.
Докато бездиханен не зарови
Рогата си. Та сам да се забрави.

А малкият ще си остане малък.
Децата само истински обичат.
Неподчинил на тленното страстта си,
ще я опази като пчелно жило.

Той всяка нощ в сърцето си ще слуша
как бързеят запълва празнините
по кожата и`, от деня дълбани.
И няма да сънува. Ще е буден.
Сънят е най- спокойното стопяване.
Безсънието- бяс. Но за безсмъртни.

Сърцето му ще е река от огън
и ще тече към своето изгаряне.
Във бързо пепелясващите тъкмо
е тайната на вечното горене.

Те, само те, угасват знаещи, че
най-святото дърво е онова,
което се целува с мълния.
Защото нито то ще се прегърби,
ни мълнията му ще стане грешка.