Стъмнява се.
И мракът чер люлее
над Дунав воалетка с гъста мрежа –
уж виждаш някакви черти зад нея,
но те са сенки.
Вятърът наежен
отдавна е прогонил всички в къщи
и аз съм всъщност сам със този вятър,
поляните кръстосвам,
пак се връщам…

И стъпките ми будят тишината.

Отдавна крача тъй,
отдавна скитам,
и още дълго смятам да остана;
умората ме следва по петите,
но тя за мен е спътница желана.
Защото пак,
невидима сред мрака,
една тъга върви до мойто рамо,
сподиря ме, докосва ме със лакът,
подтичва с мен.

Не ме оставя само!...

Отдавна е така.
Отдавна бягам
и за да ме изгуби – криволича.
Но тя е тук.
Със мене вечер ляга
и става с мен.
Изглежда, ме обича...
Затуй до късно скитам в тъмнината
и търся в дългия маршрут спасение –
дано се умори от път тъгата,
дано заспи минута преди мене.

Тогава,
миг преди съня прозрачен,
най-звънкият ми стих у мен проглежда,
и римите се смеят, а не плачат,
и виждам път,
и ме теши надежда.
По равното не крача, а, премръзнал,
вървя през камънаци и през буци –
дано оная с мене се подхлъзне,
дано си счупи крак, дано закуца.

Боли ме от тъга!

Затуй се връщам
и скитам в дъжд и в сняг, и в леден вятър –
когато тръгна в полунощ към къщи,
дано се спъне в тъмното тъгата!