Да ú простя ли, моля ви, кажете,

на тази, в мен останала, лавина,

която не си тръгна с ледовете

и през надежди люлякови мина.

Да ú простя ли, че със смут посипа

прохождащите „обич“ и „доверие“,

с ръце на кръста непрестанно пита:

„Защо отряза, а пък не премери?“

И пак... защо над всяка моя радост

лавина от съмнения се спуска,

каквото доказателство извадя,

като бонбонче чакано го хруска.

Да ú простя ли, казва, че ме пази,

а от какво и тя сама не знае,

но не пропуска с ледните талази

на всеки полет да предрича края.

Да ú простя ли?