Да убиеш пеперуда

Десният ти клепач трепери,
но всичко друго по теб е мълчание.
Вързаните в опашка коси.
Стиснатите устни.
Ръцете зад гърба
Изгладената синева на дънките.

Само този клепач е тревожен.
Може би е тик от бързината
да бъдеш добра ученичка
в океанската страна на маските,
които те очакват. Равнодушно.
Или от утрешната бързина
в костюмче на пресъхнала чиновничка.

Може да е от лошото сцепление
на евтините сенки за очи
и скъпоценната ти кожа,
която пазиш само за сенатори.

А може би проклетият клепач
твърде много е свикнал
със сиптомите на самота.
И се бои да не го излекувам.

Или е знак на съмнение,
че съм способен да остана някой
по ретината, на която служи.

Не знам. Не трепери за хубаво.
Тръгвам си, без да ти кажа,
че си повече от просто снимка.

По пътя на спестените сълзи
се сещам, че всеки десен клепач
живее в дясното полукълбо.
Където живее сърцето.

И обратно към летището.
Но е късно за хепиенд.
Никой не може да избяга
от финал, който сам е описал.
Остава ми шоколадът на спомена.
Горчив и все пак шоколад.

Ти, която се смаляваш под куфара,
в ръкава към металния макет
на птицата, която снася пропасти.

Ти и пеперудата, разпорила стомаха
на свития си страх от несподеляне.
За да се изпърха от клепача.

Пеперудата и невъзможния и` опит
да спаси тежестта ми в крилете си.
От изронване на парафина Време.


Десният клепач се контролира от дясното полукълбо на мозъка. Дясното полукълбо е творческото, това на емоциите.