От малката внучка, поканен съм аз,
на среща родителска в късния час;
на пътя учителка срещнах позната,
на моята пиеса се включи в играта.
Седим в „Контакти“ с познатата дама,
на маса пред чая, разискваме двама;
за нейното здраве, за моето също,
за всичко, което битие е насъщо.
В очите и има уплаха, тревога...
Съвети и давам, доколкото мога:
„За грешките свои не се обвинявай,
прости си, а после напред продължавай.“
В студената стая самотни седим,
от другата стая просмуква се дим
на мирис цигарен и тя се тревожи,
щом вижда, че кашлям и лек ми предложи.
„Проблема е тук“ - показвам под шала,
отока на шията не беше видяла.
Видя го, прошепна: „Подутата шия
нуждае се от лекар“ - лекарство да пия.
Изказа тя своето приятелско мнение
и мен да предпази от усложнение,
за пример ми даде бабата своя,
що имала случай подобен на моя.
„Да, случва се - казвам – зло да привличам,
но своето тяло и клетки обичам.
Когато дошло е, пред него заставам,
на Бога се моля и с прошка прощавам,
че то е учител, в туй няма съмнение,
с душата се свързвам за дар просветление;
на болката своя свободата и връщам,
с любов я изпращам, с ръце я прегръщам:
„На добър път, болке, с добро пожелание,
че мен си дарила с мъдрост, с познание...“
„Над болното място ръцете простирам
и галя, потупвам и масажирам...
Шептя и се вслушвам в безмълвния зов
на клетките мили и с много любов,
с думи гальовни и мисли обични...
за лек не предлагам лекарства химични“
3 февруари 2008 г.
Митиванъ