Умори се. Откога все зачева море.
А душата й срича пристанище.
Проговориха рибите. Даже и те.
Само той пак мълчи. И споделя с лулата си.
Умори се до лудост. Да е тази жена,
дето става на вятър, щом платната са тихи.
Тя е просто прекрасна. И проклина нощта.
Той с раздърпана риза. Ще се люби с вълните.
Умори се до смърт. А смъртта все не идва.
Този мрак е за вино. Не да прави морета.
Стигат кръв и сълзи. И разголена истина.
И да пие на екс. И да вижда небета.
Ще осъмне различна. И ще бъде бъде Жена.
Ще му стори море. Но солта ще си вземе.
Той ще мрази вълните. Ще разкъсва платна.
И ще дави моретата в себе си...