Сам, самотен ти стоиш, о мили дом рожден,

аз съм твоя блуден син,дошъл във скръбен ден,

спрял съм се пред твоя праг, потънал във печал

и съдбата ти сега, завинаги прозрял!

 

Много време мина... В детските години

бродех с овцете по чукари и долини,

в двора ти ехтеше детски смях в игрите...

весели, безгрижни нижеха се дните.

 

Ето го и края... Ден, след ден и всички,

твоите дечица, бяхме като птички;

щом крилца пораснат, ние отлетяхме -

пътища далечни – свят широк видяхме...

 

Минаха години, баба Роса мила,

първа те напусна, други свят открила;

дълго в теб живяха, вече като стари:

леля, мама, татко – твоите другари.

 

После моя татко също си замина,

пътя му последва леля Катерина...

Днес последна беше милата ми мама,

а след нея в тебе вече никой няма.

 

Двора буренясал и хамбар разрушен

и комина схлупен, спря от днес да пуши.

Малкия прозорец нощем веч не свети...

Кой ще съхранява родови завети?

 

Няма кой вратата мен да ми отвори,

майка ми горката да ме срещне в двори

и с тъга стаена да ми каже: „Сине,

що си ме забравил, що при мен не мина?

 

Ето, днес дошъл си... много късно Ване,

моя дом напуснах... спомен ще остане.

Виждаш мойто тяло – старата ми дреха,

сълзи и да рониш, малка е утеха“...

* * *

Доме, Доме,

Входната ти порта кой ще я отвори?

Боби сам остана, броди, хей там, в двори,

души жаловито, тъжен вой надава...

Кой ще го повика, хлебец да му дава?

* * *

Сам, самотен дом стоиш, в тебе съм роден,

аз, твоя син любим, дошъл във скръбен ден,

спрял съм се сред двора, потънал в печал

и съдбата твоя, в този миг прозрял...

 

Ще ли да се връщам да те виждам вече,

знаеш, че от теб живея надалече!

Роден дом, прощавай, днес оставаш сам,

сам и аз живея, мъката ти знам!...