Умираха дивите кестени,

разпукали мокри клепачи.

Душите си сливаха есенно

със група случайни зяпачи.

Целуваха всички дървета

самотно изсъхнали в парка.

Разголваха своите сълзи

и падаха тежко и ярко.

Разбиваха право в земята

със звън на съдбовни камбани

мечтите, очите, телата си

и нямаше кой да ги хване.

И нямаше кой да ги чака

и кой да копнее и иска...

Умираха дивите кестени

във своята есенна приказка.

Отива си нещо във мене,

предсмъртно склопило клепачи.

Молитва е твоето име

греховно нашепвано в здрача.