На прокудени думички станах заложник,
избелявам до… нищо, събирам сълзи.
А пред мене стои непотребен триножник,
със сълзите в палитра разтварям бои.

Уморяват ме думи, нанизани в клетви,
с тях рисувам единствено само блата.
Изсушават до болка добрите съвети –
оцветявам със тях изгоряла трева.

От пресилена веселост бързо се стряскам,
заприличвам от нея на пън край река.
Недочуващ умишлено чуждия крясък,
аз изчезвам, спокоен съм – дим над вода.