Пиеска вече е избрана,

ще бъде „Пепеляшка”

и с рокля, дългата, на мама,

аз ставам Мара-Машка.

 

На дружките ми две, добрички,

раздавам роли пробни –

доведените ѝ сестрички,

завѝстничките злобни.

 

А братчетата ни излишни,

по-малките момчета,

не ставаха за роли пищни,

а само за джуджета.

 

Проблем си имахме тогава...

Събрали сме се всинца

да изумуваме – кой става

за ролята на принца.

 

Например, моят брат бе малък

и беше ми до кръста.

Такъв принц щеше да е жалък,

дори да е на пръсти.

 

Съседското момченце, Данко,

бе хубаво. Пак малко!

А бе на вид и дебеланко!

Не ставаше, не, жалко!

 

Тъй всички братя на сестрички

прехвърлихме в мах’лата.

Накрай, оглеждайки ги всички,

попаднахме в следата.

 

Макар че се поуморихме

и беше с триста зора,

въпросния го принц открихме

във Руменчо – през двора.

 

И на сайванта, под навеса,

на леля Мера в двора,

едно перде спуснàх, завеса,                                                                        

делящо сцена – с хора.

Щом реплики наизустихме

и чувства – тук-там в рими,

с декорите се заловихме

в четирите картини.

 

Картина първа беше стая.

Декор – огнище, маса.

На баба скрина ѝ до края

обрахме – за украса.

 

Там Пепеляшка (аз, де) шета

на мащеха, сестрички,

от думите ми във куплета

разплакаха се всички.

 

В картина втора идва фея

на сценката (навеса).

Аз ужким плача, а се смея.

Изложих се! Завеса!

 

Картина трета. Наредихме

отмъкнатите вещи

и бална зала подредихме,

запалихме и свещи.

 

А бабите от махалата

прииждаха на двора

със столчета и плетивата,

под сянката на бора.

 

И други зрителки седяха –

роднини – лели, стринки,

от нас закупили си бяха

билети за стотинки.

 

А зад навеса, зад чувала,

стар валс на грамфона

разля за сцената със бала

мелодия – за фона.

 

И ето, Румен-принца идва

към мен, ръка подава,

шумът на публиката стихва,

и всеки дъх стаява.

 

И в този миг, ах! ах! аз клета,

във роклята се спънах,

във стъпка грешна и проклета,

в земя от срам потънах.

 

А публиката се задави

от смях! И куче лая!

И от веселие забрави

да доизгледа края.

 

И все пак, и макар комични,

ни бяха дните славни

и без компютри, автентични,

и много по-забавни!