Край един голям строеж
в една прекрасна утрин,
в малка трапчинка в пясъка
видях новородени
три малки мишленца.
Те имаха прекрасни
кафяви гръбчета.
Навярно бяха деца на полската мишка.
Завираха те малките си муцунки
едно в друго
и упорито търсеха майчина гръд.
Аз стоях и гледах
прекрасните деца на мишката
и всеки миг очаквах
тя да дойде и да ги накърми.
Те също чакаха...
Доверчивите им сърчица вярваха,
че тя ще се завърне -
майките винаги се завръщат
при децата си...
Отчаяни от дългото чакане
Те запълзяха сред пясъка -
да търсят неведомото онова,
което носеше живот.
Направих ограда
за децата на мишката -
да не губят сили
в горещия пясък.
Направих покрив
за децата на мишката -
да не изгарят
под горещото слънце.
Все по-отчаяно тичаха те
в своето малко убежище,
все по-малко вярваха,
че майката ще дойде,
все по-безнадеждно
биеха малките им сърчица,
но все пълзяха и пълзяха...
А тя все не идваше...
Едва потрепваха с последни сили
уморените им крачета.
Най-жизненото мишле
все още успяваше да кръжи
около безпомощните си братчета
с надеждата да я срещне.
Край мене
децата на мишката умираха.
И аз, човекът, заплаках.
От нейде долетя хищна оса
и започна да се храни
с некърмените им телца.
А аз през сълзи
пишех стихове.

20.09.2009 г.