*

Ожули вятъра жестоко дланите

със своите камшичени копнения...

Във мен изстена изгрев... от страдание,

от нощи бели в черни откровения!

*

Пропадам в бездна... нечия... и ничия,

сама отрекла свойто съществуване.

И пак на прага Божи коленичила

душата си продавам... за тъгуване.

*

Вървя в пустинни шепоти... забързана

към свойто първо плачещо причастие.

Едно гнездо на птицата съм - вързана

за всяко плачещо до кръв... нещастие!

*

И ставам пак молитвено-простената,

в гръдта ми диша клетвения плам.

Един Човек - прашинка сред Вселената,

една душа,но чиста... като храм!!!