Тъй дълга, дълга, дълга нощ,
избожда ми очите чернотата,
като кама се врязва лунният и\' рог
сред мисълта ми, хукнала със километри през земята.
И вятърът я хапе с рев студен,
опарен от прииждащи въпроси,
не идва светлина, не идва ден,
дори и слънцето да свети златокосо.
И тръпне всяка дума като вик,
и всеки час поредно е разпятие,
тревогата свисти като камшик,
гори светът ми в адово зачатие...
Гори и стене всяка клетка в мен,
оглозгана се чувствам, чак до кости,
и милост прося аз за идващ ден,
и милост прося аз за бели нощи.