Честити са глупците, мили Боже,
щастливи са във свойта простота.
Как иска ми се някой път да може
и аз да се почувствам пак така.
Амбиции гоним, борим се и целим
към съвършенство, вдигаме глава.
Четем и пишем, плодовете берем,
но по-щастливи прави ли това...
Щастлива е момичката на село,
щом рано сутрин слънце заблести.
Щом вятър, морна, я повее вяло,
на нивата щом жито се роди...
Щом нейният избраник и намигне,
дари я с китка дъхав минзухар.
И покрай нея, уж случайно мине,
това е щастието и безценен дар.
А ние, Боже, тъжна сме картинка!
Все-знаещи... Все-можещи деца...
Кога последно срещнахме калинка,
кога събрахме пресните яйца...
Кога градушка посевът съсипа-
реколтата посята с толкоз пот?
И конят- чер със тежките копита,
ни е приятел верен, а не роб...
Наистина е жалко... и ми липсва,
онази безгранична свобода...
Да тичам боса и с раздрана риза,
да имам мир във моята глава...
Омръзна ми да мога и да зная-
честити са невежите... уви...
Но щом си тръгнал не моли за края,
стисни зъбите здраво... и върви!