Колко нощи съм будувал
и в душата съм се скитал,
колко мисли излудувал,
нищо никого не питам
и не ровя в дупки тъмни,
до върха не водят дири,
но скали изкачвам стръмни,
нямам време, за да спирам.
Хоризонт от птичи поглед,
пътища отново ме превзеха,
никога не казвам сбогом,
този свят така е крехък,
а душата бяла птица
в полет съкровено полетяла,
изгрев в нечии зеници,
в бури съхранена цяла
и стихите бързат разбеснели
облачно душата да разнищят,
в скитането болки преболлели,
не превръщат ли душата в нищо?!