Навярно стана време да си тръгвам.

По жарко лято трупам ледове.

Понякога от изгреви се мръква

и моят Бог мълчания кове.

Навярно ще ти бъда вечен длъжник.

Прокоба е, а може би – съдба.

Но тъжно ми е. Адски ми е тъжно

и раните превързвам с веселба.

Отивам си, но кой ли ще ме не чака.

Така било е винаги и пак.

Изпускам може би нарочно влака,

защото тук изобщо няма влак.

Отивам си и си измислям вечност. -

Безумен свят в безумно светъл ден,

че някъде безумно си далече,

макар и на една ръка от мен.

Измислям път с пристанища и саги.

Измислям си посоки от тъга.

От себе си бих искал да избягам. –

От себе си. От себе си. Сега!...