Небето синьо изведнъж почерня
и слънцето зад облаци се скри.
Неземен, мощен дъжд заваля
и следите от злините той изтри.
Вятъра с шепи грабна сухите листа,
като някакви мънички мухи
и за миг само за миг ги завъртя
и ги пръсна на хиляди страни.
Със страшна сила прозорците заблъска,
сякаш искаше да ги разбие и до мен да се допре,
а какпки дъжд да ме напръска,
да ме хване, да ме люлее и никога да не спре.
С гласът си хипнотичен обещаваше,
люлка от паяжини да ми направи.
Говореше ми и не спираше,
не искаше дори за миг да ме остави.
Птиците при мене той прати,
да ме викат, да ми пеят и говорят.
А аз гледах капките чудновати
и слушах, как по между си спорят.
Унесен в природната игра,
изпълних стаята със смях.
И щом отворих входната врата,
се разпаднах и с вятъра се слях.......