Бумеранг за думи

В онези дни, когато мокро страдаше
дъждът от дълго, пролетно безсъние-
от страх, че ще ръждяса се затвори
в решетките си пощенската станция.
Заключи те нечетена при другите.
Забрави те. Заспа (Не те сънуваше).

Не се помолих, за да те отключи.
Не станах църква. Ти не стана църква,
в която да подхвърлям свои белези.
Запалих пръстите си, вместо свещи.
Запалих ги с фитил от химикалка.

Превърнах се в писмо - от светлината си.
Понякога от силна светлина
изгаряш бързо. Но не изгорях.
дъждът опази огъня в мастилото.
И буква от дъха ми не угасна
във пепел, от която няма връщане.

Накрая на листа пропуснах името си.
Морето се подписа, вместо него.
Най- голото море - без дънни ями,
без рани от немлъкващи удавници.
И без скали, които да те удрят
със сълзи от най-острите си драми.

Морето в мен, което носи тебе,
е вместо със вълни - със пеперуди
в солта си. Те не бягат, а остават.
Разравят пясъка, където времето
на живите отдавна е погребано.
Прегръщат облаците - да ги спукат
и болната им тишина да падне
на шепот в ехото ти от пристигане.

Не си сирена. Не разбиваш кораби.
Не ползваш светлини от вехти фарове.
Когато запечатам като марка
брегът, от който тръгвам, ще ме пуснеш
във мъничката пощенска кутия
на своето сърце. И ще получиш
не ти писмото - то ще те получи.
Понякога не чакаш за писмото.
Понякога писмото теб те чака.

А щом ръждата в пощенската станция
се срути от дъжда, и се отворят
решетките, захапали писмата-
ще скъсам плика, който те задържа.

Остатъка от бившите си думи
ще хвърля в ъгъла. Ще взема твоите,
но не за вечно. А за да ги пратя
обратно към адреса на душата ти.

Но този твой адрес е бумерангът,
от който връщаш думите си в моите-
повикваш ги от ъгъла, почистваш ги.
И после ми ги искаш, не за спомен.
Ти искаш думите ми, за да вярваш,
че в тях ще продължиш да светиш.
Дълго.