Бродят, бягат, търсят, не откриват, влачат краката си, удрят стъпалата си в асфалта- някак хаотично, но сами за себе си целенасочено, човешките стъпки на времето.

Сляпо гледат, малко виждат, очите блуждаят, като огледалца отразяват, търсейки някой отблясък неоткрит от живота им, опипват носът си със изкривения поглед, и нищо не виждат очите на всичките тях.

Сакати, спортисти, неспортуващи, гробници, подвижни с дълги и къси крака, посинели, посивели, с панталони, поли и дънки прикрити,  се стъпкват едни върху други в потока на времето.

Тънките пръсти, мръсни ръце, с пудра от градския ужас посипани длани, с вени изпъкнали, с къси или дълги пръсти, начертали съдбата си във водата на времето.

С големи и малки глави, с пъстри муцуни, на гарвани, коне, пъстърви или други видове риби, поели и гмурнали се във въздухът на своя създател за малко живот подивели.

Човекът, който нямаше утро се втурна да търси нощта над живота си.

Драма велика започна, комедия със свирепи смехове изби тъпанчетата им.

Прошепнах на себе си...нещо толкова тихо, че едва го чух.

Изкрещях на себе си, нещо толкова силно, че ми заприлича на болка, която нямаше смисъл.

Искам да знам, защо бродят, какво търсят, защо не могат да открият. Защо влачат краката си. Защо толкова сляпо гледат. И си помислих, че дори да знам всички тези отговори как ще ме чуят...как?

Тогава прошепнах на себе си...нещо толкова тихо, че едва го чух...но този път го чух. Бяха стъпките на тишината.