Аз пазя всички шепоти неопетнени
и всички думи, неизречени на глас,
сълза, на вкус горчива и солена,
прокобно неродената у нас
и всеки лъч не стигнал хоризонта,
да освети най-тъмни помисли за грях,
аз не случайно с вяра съм подгонил
избликнал в тъмното всеяден страх,
защото има от какво да се страхувам,
не съм избирал ролята на сляп герой,
до дъно мразя да се крия и преструвам,
заплаха идва с всеки нов порой,
добре, че с идващото ново утре
надеждата е цял, узрял от семе плод
и лабиринта, в който съм се лутал
и пътища неминати без брод,
но нося всички шепоти неосветени
а без крилете си не искам да летя,
но туй, което сякаш крия и от мене
е въглена, разпален в пепелта,
защото всеки глас от болка е притихнал
и болката се ражда в пепелта,
но щом и в болката си се усмихвам,
боли, но само, само във плътта.