Разнищва болката, кълве дълбоко.
Оставаш само сетива и спазми...
След толкова безсмислена жестокост
как разума си бистър да опазиш?

Да, разумът приема неизбежното.
Ала сърцето го отхвърля с яд -
препълнено от спомени и нежност,
застинало в самотния си ад.

Не можеш философски да приемеш
такава болка, непосилно жива!
Отхвърляш разума - ненужно бреме
и с дрипава надежда се завиваш.