Полунощ е... часовникът трака
със стрелки натежали от сън...
Аз треперя безсънна сред мрака;
тичат спомени някъде вън...
И боли твоят глас в тишината,
невъзможно пропит с красота;
надълбоко ранява душата...
а небето вали в самота.
Развълнувани в мен сетивата,
сред забрава оставят света...
И напуснала топлото лято,
с тебе тръгвам посред есента...
Там тъгувани падат листата,
капки болка отпива смехът;
чезнат пръснати в бяло цветята
и гори в тъмнината градът...
Носталгично картини рисуват
сред въздишки, прозрачни крила...
В тиха улица сенките плуват,
с недокоснати тъжни тела.
И не стига за миг топлината
до простряната празна ръка...
Без лице, още бди в светлината,
твоят ангел - далечна нега...
...
Някак вече горчи тишината,
сред която догарят звезди.
Във сърцето разлиства тъгата,
сакура с аромат на сълзи...
А не мога дори да заплача;
без да дишам се взирам в нощта...
Хоризонтът към утрото крачи,
но не искам, не искам да спя...