Навярно е разсъмнало отдавна,
но вън е още нощен здрач, защото
вали безкрай.
Дъждът чертае бавни
дебели браздулици по стъклото
и този свят, в прозореца затворен,
е сякаш дъно на море дълбоко.

Дъждът не пада, той вали нагоре,
пресичат се объркани посоки,
и въздухът е течен – мека влага,
люляна от невидими течения;

дърветата – кафяви сенки – лягат
сред синята прозрачност покрай мене,
и, сякаш водорасли сред водата,
огъват жилави стебла върбите,
а в клоните им гъвкави листата
като пасаж немирни риби скитат.

И брястът – водорасло причудливо,
от мократа фантазия родено –
сребрист клонак под вятъра извива...
...Но неговите риби са зелени.

Не дълго – вечно ще вали, изглежда,
в света отвъд прозореца квадратен,
и сякаш няма никаква надежда
един ден да изплувам от водата.

И чакам в мокротата на живота,
сред синята феерия смълчана
да се загледат в мене през стъклото
зъбата щука или едра мряна.

В света на този дъжд водата властва,
водата токове в кръвта ми праща
и с тези токове у мен прорастват
хриле и люспи, кръгли и блестящи.