Белязах миналото,
заклеймих и времето,
заключих спомените,
в скрина прашен с онези старите,
прибрах и врътнах ключа тежък.
Остана полъхът, уханието само
от изживяното,
остана и усмивката ми.
Минава като лента през съзнанието,
изгледано, изместено и минало.
Да се разделяме по-лесно .
Да се разделяме по-смело ...
беше казал мъж един практичен.
Да изхвърляме по-лесно овехтелите,
немодни дрехи, вещи, мисли, спомени ...
Кой където може.
По-смелият - в коша.
Сантименталният във скрина прашен.
И след туй се раждат дните нови,
и тъгата избледнява,
и болката се притъпява,
и път на нов живот се дава.
Който може - става бързо.
Сантименталния по-бавно,
но и той успява ...
стига да не разлиства
и мисълта му да не е на рафта,
пред очите и сърцето ...
Ето там в скрина, с ключа тежък,
между другото си минало
се сгушиха и пресните
ми спомени с тебе.
Толкова внимателно прибрах ги,
сякаш има риск да се измушат
и пак пред погледа ми да се гушат.
Белязах времето със тебе,
заклеймих го ... с клеймо красиво - минало!
Деня сега очаквам нов
и изгрева да ме погали,
минутите ми трепетни
на новото отдадени
ще произвеждат спомени.
И циклите ще се повтарят,
а аз с усмивка ще посрещам изгревите,
с усмивка ще изпращам залезите,
защото знам, че са красиви и единствени,
защото знам, че се редуват,
както срещи и раздели,
както радости и болки,
любови и разлъки.
Усмихната съм... за утрото и изгрева,
усмихната съм и при залезите.