Не ме очаквай с бели хризантеми,
разплакана на твойто погребение.
Не се надявай устни вкочанени
да впия в устните ти,
                                     вледенените.

Не искай с чер воал да те покрия...
Да хвърля пръст и цвете след ковчега.
Отвътре като вълците да вия...
Да бъда стон на сянката си бледа.

Не си мисли да дойда в полунощ,
със сълзи пълнолунни да те викам...
С ръце да ровя пресния ти гроб...
В несвяст накрая скръбна да притихна.

Не ме очаквай... Няма да съм там,
самотна с теб на твойто погребение.
Обичам те... И няма да те дам.
Очаквай ме... 
                        Но с възкресение.
                 *      *      *
Лицето на смъртта ще погрознее...
Като утъпкан сняг ще се стопи.
Не ще се носи слух дори за нея.
Животът...
                           ще се възцари.