Дъхът ми драска въздуха прозрачен
и му оставя белег нажежен,
очите ми, гледците – драскат здрача,
сред който се стопява този ден;

с пети отдавна дращя по земята
и сякаш нося мисъл за вина;
издраскана от думи, тишината
е вече само блян за тишина.

От мисълта ми, остра и ръждива,
по хоризонта белег крив личи;
оставя знак от нокът всичко живо –
с пета, със дума, с мисъл и с очи.

И аз нима не съм резка от нокът
на битието в бисерната плът?
Едва лича, а вече идва срокът
на вечността, на оня дълъг път.

От нокът диря...
Даже не и рана,
а знак невидим в сумрачния ден,
от който няма нищо да остане...

Ще заздравее белегът от мен.