Тревата, по която стъпваш боса,

за да се озовеш вътре в мен,

е по- ниска и плоска дори

от стъпало на дюстабанлия.

 

А вятърът - остро гълчане

разпаря високите облаци.

Прави молебен за дъжд

и по- точно порой. КАлище,

което да заличи

настръхналата, тясна просека

на очите ми срещу очите ти.

На ръцете ти върху ръцете ми

И на устните ти

под устните ми.

 

Навярно ще спечели този мач

надменността на вятъра над тебе.

Бетонът ще ти ушие обувки

и ще те научи как да дишаш

от чуждите изпарения.

 

И ще пълзим по асфалта-

от двете страни на тревата.

Сякаш вчера не сме се намирали.

 

Бавно изсъхва от кал вятърът

и бавно ляга да спи.

А тревата бързо се връща в пръстта

и бързо от дъжд изсъхва.

 

Вятърът ще спечели проклетия мач.

Но накрая ще се окаже изпадащ.

 

Вятърът бързо затихва

и бързо става на дъжд.

Бавно пораства тревата,

покрай която минаваме.

Бавно попила дъжда

висока бавно прелива

от корена си в асфалта.

 

Бавно мълчи- като примка,

обесила обувките и думите-

в недоизречен възел от притегляне

между успоредните повърхности

на безтегловните ни измерения.

 

Бавно троши разстояния

и със стъкълцата им рисува

щрихи на неоткрити континенти.

По земния ни глобус от обятие,

който се върти неуморимо,

бавно около оста си.

За да му се завие света-

да затанцува с небето.

 

Тревата, в която вървиш

по стръмнините на ребрата ми,

не е танц върху слама- танц с труп.

 

Нозете ти единствено танцуват

по ръбовете, не по върховете-

танцуваш по бръснача на тревата.

 

Както розата бавно танцува

с бавно родения по нея трън.

И изронва на капки кръвта си,

за да помни, че не е безцветна.