Бъркотия...
И не разбирам.
Страх, а уж съм от безстрашните.
Загубен между няколко свята,
кой от кой по-реален, а аз не знам...

Болка – и защо ми е като съм сам,
сърцето ми ридае, а душата предателски мълчи.
Всъщност разкъсва се от забрава,
а разума, той усмихва ми се подигравателно.

Искам да съм сам сред лудницата покрай мен.
Наранявам, а в същото време очите ми лъжливо обещават.
Искам да си до мен, но коя от всичките си Ти?
Необяснима ревност, но нали не те познавам,
сякаш някой те е измъква преди да си дошла при мен.

Искам отново да бъда другият – моето АЗ,
искам да крещя и да остана празен без мисли и чувства.
Искам свобода за да летя сред сияещи мечти,
искам да разперя ръце, сякаш са криле и да отида там...

Бъркотията расте, а аз продължавам да...
И се питам в миг на просветление,
имали смисъл от всички тези терзания,
и лъжи вплели се като паяжина в мен.

Някой сякаш ме е разтворил като книга
и без да пита галопиращо чете.
Бърза сякаш неговата съдба е обречена,
а аз съм някъде в битието.

Бъркотия...