Бурята

донесе есента,

хладна и дъждовна

като мъка.

Не можа

да се сбогува с пролетта,

ни на лятото

със топлата прегръдка.

Бе далече,

бе почти сама,

само вятърът

гостуваше и нощем.

През ключалката

надничаше едва

мракът

и увисваше безсрочен.

Тя запомни

балоногата върба

с ласките

под нежните и вейки,

сърцебиенето

лудо на нощта,

огъня

по устните им слети.

Тя запомни...

после тишина...

в самота

окапаха листата,

и понесе

тихата река

бялата забрадка

на луната.