Една по една, най-красивите мисли отлитат,
а нищо, на тяхното място, не идва сега.
Препускат из мене, дори безпощадно ме питат
коя до последно ще пазя... и как, докога?
Обичам ги, милите, както обичах баща си,
от който се учех смирен да съм, мъдър и тих.
Какво да направя – разбуждам със тях съвестта си
и често се хващам как сам посвещавам им стих.
Опитвам да сложа във него слова благородни –
спокоен да бъда и в тъжен, и в радостен час,
души да докосна – сърцати, лъчисти и сродни –
другари да имам, но предани, колкото вас.
Дали ще успея – не знам, а дали пък и трябва?
Навярно след време все някой ще каже това...
Сега се надявам, че няма такъв – да ограбва
което дълбоко съм скътал във свойта душа.
Горчив е животът, когато си тръгват мечтите
с големите кораби, в бяло издули платна...
На вас – мои мисли – желая, все пак, да летите,
макар че си тръгвате тихо – една по една...
За нас ● Условия за ползване ● Бисквитки
© 2004 - 2024 uFeel.me