Генка Богданова 

 

Спомням си с болка и с тъга голяма

за нещо безценно – сандъка на мама.

За оня, белия, с рози изписан,

да пази спомени скъпи орисан.

 

Белият сандък - чеиза на мама

в дома ми модерен  вече го няма.

Няма ги вече и ризите бели,

шитите рокли – дъги заблестели.

 

Няма ги скромните мъжки одежди,

мечтите на мама, онези надежди…

чергите писани ,нощем тъкани,

в гостната стая по празник постлани.

 

Остана в сандъка и снимката стара –

мама и татко на някаква гара.

Няма го бялото було с венчето…

Остана ми само болка в сърцето.

 

Остана  ми само вината горчива,

остана въпросът: нима съм щастлива

без двора на татко, без къщата родна,

където пораснах щастлива, свободна.

 

Където смехът на кака се лееше,

а майка ми в стана тъчеше и пееше.

Няма ги вече цветята на мама,

сандъкът със спомени вече го няма!

 

Сега се питам, дали със земята,

с родната къща и двора с цветята,

аз не продадох ,с душа изстинала,

своята съвест и своето минало.

 

И нека животът сега ме подмята –

дърво без корен, останал в земята,

листо посърнало,от клона откъснато,

за да страдам, да се виня непрекъснато,

 

за своя грях, за вината голяма -

продадох с дома си и сандъка на мама!