Разказват времената стари -
живели някакви си твари,
себични били, разнолики
и чувствали се най-велики.
И всеки ден, и всяка нощ
събирали огромна мощ,
и ето, че веднъж решили
с Природата да мерят сили.
Земята ги предупредила -
раздрусала ги с малка сила,
но тварите не я разбрали -
пак чувствали се господари.
От яд небето се вбесило
и плътно Слънцето закрило,
и бълвало нашир и длъж
светкавици и град, и дъжд.
Земята пък не издържала,
развихрила се, развилняла -
с вулкани, пепел, лава, дим -
изчистила ги до един.
Но за живот Земя тъжила
и ето пак го сътворила,
и уж Човекът - божи дар,
но пак се чувства господар.
Сече гори, морета свързва,
със ток живота си обвързва,
дели ядра и ги събира,
и уж така еволюира.
И пак себичен, разнолик -
така се чувства по-велик,
с компютри прави нов живот
и мери силите си с Бог.
Небето пак се натъжи,
отново Слънцето закри,
забълва пак нашир и длъж
светкавици и град, и дъжд.
И страницата се затваря -
историята се повтаря,
и мисля си - \"Дали Земята
се готви вече за разплата?\"