Като строфи митични
се повтарят логично
два сезона със ритъм на шлагерна песен.
И вървим през просото -
все напряко, защото,
по петите захапва ни ранната есен.
Тя потропва с тояжка,
но нехаем хлапашки,
сякаш времето дреме на сянка под бука.
Неразчетени знаци
по цветя и трънаци,
ще гадаят след нас оцелелите тука.
Календарът се чуди
и ни смята за луди -
не стареят мечтите по цвят и по време.
И сме още момчета,
жар в очите ни свети
и животът е кон без юзда и без стреме.
Нека лятото тича
и през пръсти изтича
топлината, която пиляхме за други.
Не сезонно сме млади
а до гроб сме номади,
прекосили сърцата на чужди съпруги.
И разгърдили ризи,
без артритни капризи,
както веехме някога весел перчема...
Мои мили момчета,
нестарееща чета,
свойто лято помъкнала в есенно време!