Искам да те срещна в зима снежнобяла,

в хаос от снежинки в трупащия сняг,

в падащата вечер, в суетня настала

от шейни извити с пърхащ конски впряг.

Искам да те срещна във дрезгавината

на фенер железен в млечна светлина,

изкован подобно своите събратя

във шпалир безкраен, до една река.

Ти ще ме познаеш! Вятър вей в палтата...

На снежинки танцът няма да ни спре!

Ой, ще спрем на моста и над перилата

ще ми кажеш нещо – само с думи две!

Не, поспри, не бързай да ме отминаваш!

Аз в декора руски, влюбих се, разбрах!

От любима книга, многообещаващ,

взех си го на заем – и го измечтах.

Накъде ме водят сняг, шейна, конете,

В степите далечни или в Петербург?

Даже да не зная, имам ги и двете –

северните нощи и – „любимъй друг”.

Но къде се скриха мойте бели нощи

с този мой измислен кавалер-жених?

На романтика ли  в пепелните мощи?

В книгата прастара? В Пушкиновски стих?!