Пианото отеква сънено и глухо,
изтръпнало в студената прегръдка на нощта;
залутвам се в следите на замлъкналото ехо,
сред падащата тихо на парцали самота.

Редят се черно-бели линии и ноти
във вита, листопадна стълба с перила;
пристъпвайки, разпитвам всички думи разпиляти,
за образа ти, скрит в портрета от писма.

Край облаците сивкави, с мастило напоени,
безшумно преминавам, стискайки в ръка
пастела син на мислите си възхитени,
цветът, със който грейва моята дъга.

Парфюм от бели лилии, от морски бриз и рози,
разнася аромата си с изискан маниер;
и полъхът му вдъхнат, спомени ми носи
за улица, врата и странен портиер...

А стълбата се вие нагоре, все нагоре -
издирила незнайните пътеки на съня;
внезапно стреснат призрак, губи се в простора
пред чакащите двери, задържащи деня.

Най-сетне през ключалката за утрото се вглеждам,
дали те е събудило със плясък на крила?
А, ето те, усмихнато нанякъде поглеждаш
през сините си ириси, с зелени очила...