Ръцете ми отново смели са не прикривам думите си защото силни са неземно болезнени и наивни. На прах правя душата ти отново с думи те отблъсквам толкова силна съм. Даже не вярвах, че мога. Лутам се из море като безкрайна синева и лека полека откривам вечноста. Вървя в тъмнината сама, безстрашна и смела вървя, пребродила безброй морета със средновековната карета пътя поела. Буташ се ти между думите ми просиш си съжаление, което няма да ти дам. Сърцето ми сковано е, от посланието, което предаде ми ти преди време. Последен спомен за отминал копнеж се явява пред мен като бреме. Тишината раздирам с писък така чувствен и много ранима политам към вечността на крилата на птица, която отлита далеко от света.