Това ли е Ани, това ли съм Аз?
Пред мен ликът отразен се усмихва.
Притваря очи и кокетно мълчи-
блянът на много мъжки мечти...
Оглежда тя тяло, дрехи, коси,
форми приглажда, не крие доволна,
своите женски, перфектни черти-
усмивка красива на лицето и грейва...
- Ани, аз виждам те, моля кажи!
Това аз ли съм, нека запитам?!
Отсреща ликът отразен отговаря с очи,
не мълчи, доволен, че отговор има:
- Защо ме питаш? Нима не личи?
Ти си душата, а аз съм тялото.
Тялото, което не принадлежи ти цялото!
Замислих се гледайки моето Аз.
Сърцето усетих да бие тревожно
от отговор изказан без глас,
от това що стоеше пред мен в огледалото...
- Защо така ми говориш?
Запитах я.
- Нима ще ме съдиш ти отразената?
Красотата е моя! Притежавам я аз,
а ти си само декорът на сцената!
Започнах да се смея силно на глас.
Присъда получих от моето отражение,
излязло на показ с лик в огледалото,
в което оглеждам се цялата...
Зная, коя е Ани! Зная коя съм Аз!
И съм изправена пред огледалото,
а то е едно стъкло отразяващо,
това което вижда, а вижда:
на Ането тялото!