Висим на покрива като паяци
и опитваме да хвърлим мрежи
До върховете на далечните дървета.
Да си направим люлка към небето.
Над никотиновия смог. Над дизела.

Всичко в ниското е роботика.
Всичко в средата- панел.
Всичко нависоко е… не помним.
Можеше да попитаме птиците.
Ако все още ги имаше.

Тези, които кацат върху молове,
са скелетите на птици.
Скелетът говори на ехо.
Но азбуката на спомена
отдавна не се изучава
в училището на живота.

Общуваме на Тихия език.
Езикът ни се казва оцеляване.
И люлката започва да се клати.

Нямаме въжета да я спрем.
Никой не скача вече на въже.
Нямаме и хвърчила.
Вече има космически кораби,
които бодат космоса.
Ядат планети и не им пука
за ретроградни дървета.

Насреща ни- тераса до тераса.
Дреха в дреха. И уж се докосват.
А токът помежду им- нула ампера.
Изпраната съвест на хората
ни пречи да наблюдаваме
дори вейките на дърветата.

Останаха ни само паяжините
и батутът им е невъзможен.
Твърде крехки са, за да ни вдигнат.
Твърде плахи, за да си дръпнат небесност.

Люлката е готова да рухне.
Ако не бяхме деца.
Ако не знаехме нещо, което
ще забравим, когато пораснем.

Децата знаят, че люлките
не зависят от някакви клончета.
Никой не може да се падне
от небето, което сам е рисувал.

Никой не може да падне оттам.
Докато сам не се бутне.