Пародийно–любовни рефрени

отекват в залата на моята самота -

изкуствено озеленени

парчета наранена суета.

От кладенци през глината на времето

отглеждам кактуса на своето „сега”.

Какво ли още ще ми вземе то

от лъскавата маска на плътта?

Нощта пропуска само цветни силуети

във рехавата тъкан на съня -

в анфас и профил автопортрети

предъвкват твърдата коричка на страха.

И търсейки се във поличбите,

превърнала се в жерав, злато, стих и стон,

откривам, че се моля коленичила

пред своя собствен празен трон.