Потрошени часовници. Времето - мъртво.
А пиесата - бивша. Свалена е
от сцената, дето въртеше се кръгово.
Всяка роля тежá като бременност.

Заглушавам вика на театъра - с шепот.
А ръцете ти, станали мимове,
се кривят огледално на глухото ехо,
като вятър към буря преминал.

Под краката сърби от строшеното време
и боде под яките ни. Тесните.
Е, каквото можахме един друг си взехме.
И сега ще мирише на есен...

2005*