Развяла ги беше безжалостно днес.
Красива да бъде поиска...
Но студ от самотно излегнал се пес,
в гърдите безжалостно писна.

И всичко разтресе се. В миг избуя
гневът ми към таз Белокоса.
Кому си ти нужна, коварна змия?
Отрова си ти смъртоносна!

Играеш си с нас като кукла с конци.
И дърпаш ги както поискаш.
Пък ние поднасяме с обич венци...
а ти безпощадно се кискаш...

Прости ми че гневна съм днеска към теб.
И утре ще бъда, аз зная.
Ти сипеш студа си коварен навред...
Изчезвай далеч във безкрая!