Сега съм на шейсет и шест.
Огромен
изгрява слънчевият диск зад мен.
Смехът е спомен.
Младостта е спомен.
Притиска ме един огромен ден.

Кой казваше, че всичко издребнява,
достигнеш ли върха на своя път?...
... че грижите изглеждат ситна плява?...
... че пясък е в нозете ти светът?

Кой казваше?
По-едри и по-страшни
тъмнеят канари околовръст.
С огромен ръст са грижите сегашни,
страхът за утре е с гигантски ръст.

Засланя слънцето една тревога,
гневът расте – метежен исполин –
и болката набъбва.
И не мога
да зърна през мъглите свода син.

Безбройни са огромните проблеми,
в окови са нозете ми почти.
Е, и крилете ми са по-големи,
и по-големи – моите мечти.

Но няма равновесие.
И няма
надежда пред последната черта... 

... И сянката ми пада по-голяма.
Защото наближава вечерта...