Зад толкова маски се крих,
и толкова много лица си измислих.
Сълзите с ръкави изтрих
и вместо тях нарисувах усмивки.
Но вечер под тихия танц на свещта,
когато градът е притихнал.
Когато очите ми търсят лъча,
на някакъв ангел хранител
Гримът ми се стича, сърцето кърви,
ръцете треперят от студ непонятен.
Устата не смее дори да шепти
а спомени бляскат в главата!
Тогава аз виждам колко съм сам,
от както пръста те погълна!
Светът ми се струва злокобно голям,
на никъде не смея да тръгна.
А как ми се иска да махна с ръка
и времето старо да върна!
Та ти си дете и не може така!!!
Аз трябваше пръв да си тръгна!!!
И всички те нощи изкарвам тъка,
със поглед във тъмното вперен.
Очакавайки някаква малка следа.
че още те има до мене...!