А казват, че досущ на теб съм заприличала -
походката..., и мислите, мечтите.
Нозете ми отдавна отмалели са,
но все от тебе учих се да тичам.
Дори когато вечер край прозореца присядам
и гледам все нагоре – към звездите...
Все твоят образ виждам само,
и жаден взорът ми остава –
живота си така да заобичам,
тъй както ти обичаше го, бабо...
Макар да мрънкаше по ориста си клета,
и тихо плачеше – дано я грабне чума!
Защото ли?!
И с опакото на ръкава си изтриваше очите,
а те – тъй бяха си пресъхнали от плакане,
по... орисията. А ти ги бършеше,
все по -нахъсено... Плачът ти се превръщаше
в едно наддумване, в едно говорене със себе си,
почти до... съмнало...
Когато изпровождаше луната,
и с нова сила слънцето усмихваше...
Какъв човек бе ти ?! Каква бе таз душа –
бездънна, упорита, и... голяма?! (Така отиде си...)
А всеки път, когато мен посрещаше,
когато най те е боляло,
усмихваше се, за да не усетя
онази болка от живота във гърдите ти,
и тежките ти спазми на сърцето.
Да ме прегърнеш с загрубелите си
длани, и да ме... нахраниш
със хляб и сол, от теб омесени...
Единствена като че аз разбрах –
ти не успя да зърнеш как плачеше небето
в онзи миг, когато си отиваше...
Порой небето ни навлече,
от факта, че завинаги ог нас си тръгваш...
Ех, трудно ми е в този миг,
но зная, че там високо нейде
от небето ти неотлъчно с мен си
и гледаш ме, очите си притворила -
една звезда сияйна и красива...
Усещам сякаш върху себе си
ръцете ти, и топлите ти думи, бабо...