В онзи миг, когато се целуваха звездите,
и някъде над нас струяха звездопади...
В онзи миг, когато пееха щурците,
и под прозореца ни правеха си серенади.
В онзи миг, когато нощта изглеждаше досущ
принцеса, във бална рокля, с хиляди пайети.
Във онзи миг, когато и луната намигаше
с усмивка на своя кавалер във танца...
В онзи миг, когато морето бе притихнало,
сияйно, единствен фарът мигаше в тъмата
на влюбените чайки, посребрели...
Когато една вълна целуваше брега си...
В онзи миг, когато, във очите ни зората
разпукваше в ... цвят на роза,
погалена от слънчев лъч омаен.
А въздухът ухаеше на ... нежност.
Във онзи миг - с ухание на лято,
бях по-различната, по-непозната,
за себе си и лунните си нощи,
за стъпките, притихнали във тишината.
За топлите целувки на цветята, и неизменен
аромат на лято... Наивница, която съзерцава
светлината плаха, прокраднала се
нейде през смълчаните завеси.
И цяла нощ, когато, в бурни сънища
унесена, стократно си прошепвах
едничката мечта, наречена ...
със ритъма сърдечен, и в сърцето.
И моят свят - блажен,
непредвидим и звезден,
оставаше там, нейде
във съня ми, като песен...