Изплакани са всички болки вече.
И всички ласки са простени.
Сушаво време душите ни спече.
Любовта до микрон е смалена.
Кръстопътни безпъници, бързаме
под небето от облачна дреб.
Всяка минута на възел е вързана.
И градът е асфалтова степ.
И се дебнеме, вълчо-двуноги,
във мъглата от грях и от смог.
В натежалите дни от тревоги,
всеки хищно се готви за скок.
Само лудите в нощи мастилени
върху листа отронват сълзи.
И в гърдите сърце неизстинало,
по човешки все още тупти ...