Имам нужда да вярвам във себе си,
а не се уважавам дори.
От посредственост лесно изнервям се,
а откривам от нея следи
във делата си,
както и в думите -
по-различна със нищо не съм.
Вечно правя сравнения с другите,
вечно чакам да дойде часа,
в който аз, преродена, измислена,
по друг начин ще гледам света.
Имам нужда от вяра във себе си,
но дали е достатъчна тя?
Или трябват ми просто едни очи,
в мене вярващи сляпо сега...